Лични истории

“…Пред очите ми детето ми беше увито във вестник…”

Родих мъртво бебето си, на 6 март 2008 година. В Бургас. Пред очите ми детето ми беше увито във вестник, и сложено в кашон зад вратата. Когато попитах акушерката, какво ще стане след това, тя ми каза, че не ме интересува и това било „биологичен отпадък”…

Бих искала да имам възможност да прегърна детето си, да се сбогувам с него, не ми беше разрешено. Бих искала в този момент и мъжът ми да беше до мен, но и това не ми беше разрешено. Жестоко е да оставиш жена, която знае, че ще роди мъртво бебе, да ражда заедно с другите… Аз раждах 48 часа заедно с жени, които прегръщаха децата си…

“…Че за какво ти е? Само да се травмирате!”

На 13-ти февруари 2006 година в Пловдив „Св.Георги“ родих преждевременно в 7-ми месец момиченце, което почина веднага след раждането. Раждането беше седалищно и се проточи много. Никой не си направи труда да помисли за вариант да родя със секцио, за да не се натоварват и без това слабите дробчета на бебето. Моето момиченце издъхна буквално веднага след раждането си въпреки усилията на неонатолозите. Когато на следващия ден казах, че бих искала да знам какво се случва с тялото на бебка след аутопсията, ми отговориха, че се третира като „биологичен отпадък“ , т.е. изгаря се. Казах, че аз искам да си я взема. Отговориха ми, че измежду всички документи, които съм подписала при постъпването си в болница, съм подписала и декларация, че се отказвам от това да си искам телцето. Истината е, че не знаех подписвала ли съм такова нещо, защото когато ме приеха, положението беше повече от сериозно и трябваше да се действа бързо. Дадоха ми един куп документи, които трябвало да подпиша, за да ме приемат, и аз подписах. Казах, че въпреки това си искам телцето. Отказаха. Подписала съм. Законово бяха прави. Една дама от персонала ме успокои със следното: „Че за какво ти е? Само да се травмирате! Да си направите гроб, на който да ходите да плачете ли?“. Все едно не бяхме травмирани. Все едно ако нямаше гроб, нямаше да плачем. Шокът тогава беше така силен, че просто нямахме сили да се борим.

Една година по-късно отново родих преждевременно. Този път в Майчин дом в София. Събитията се повториха. С тази разлика, че бебето почина още в мен, тъй като раждането се проточи с дни, а водите бяха изтекли още в началото на родилния процес. Ако трябва да съм честна, този път дори не спорих. Знаех, че системата не позволява да си взема тялото на собственото си дете. А и психиката ми след две така тежки загуби беше достатъчно съсипана, за да имам сили за борба. Просто се примирих… Приех, че нямам избор … Че телцата на децата ми са „биологичен отпадък“, който подлежи на изгаряне и изчезване в небитието…

Фактът, че в Пловдив така странно се развиха нещата и до ден днешен ме кара да се съмнявам, че моето момиченце е починало. Ето кое ме кара да изпитвам подобни съмнения: Подписала съм документ, че се отказвам от тялото, в момент, когато все още не знаех, че бебка ще почине. Те откъде са го знаели? Толкова седмачета оцеляват… Приспаха ме, точно след като покриха със зелен чаршаф тялото на бебка, т.е. когато почина. Повече не я видях. Много, много пъти след това съм си мислила, че вероятно тя не е починала, че е някъде, че някой, който има репродуктивни проблеми и финансови възможности, просто си е купил бебе и в моя случай са видели възможност това да се осъществи безпроблемно… знам ли… може би всичко това е плод на скръбта и тъгата ми, но съм имала и до ден днешен имам такива мисли.

“…Mинаха да ме „успокоят“, че ще си имам други бебета…”

Това беше втората ми бременност. Както и с първата, с голямата ми дъщеря, и с тази нямах никакви проблеми. Неусетно минаха деветте месеца. Всичко беше приготвено в очакване на малката принцеса. Терминът мина и замина. Отново преносвах. Явно на моите бебета им трябва повече време там вътре. Бебето се роди 10 дни след термин, но не продиша.

Докато лежах на количката в болничния коридор, помолих една минаваща акушерка да ми я донесе. Нищо, че е мъртва, аз имах огромна нужда да я гушна, да я прилаская. Толкова време чаках да се срещнем, че сега не можех да я пусна да си отиде, без да сме се запознали. Акушерката каза, че бебето вече е долу в хладилника, но ще види какво може да се направи. След още половин час на количката помолих дежурната лекарка. Тя категорично ми отказа. Била съм прекалено разстроена. Няколко акушерки и санитарки минаха да ме „успокоят“, че ще си имам други бебета. Но аз не исках друго в този момент, исках това бебе. Поне за малко.

Не се случи. На следващия ден ми обясниха, че бебето е пратено за аутопсия и няма никакъв начин да ми го дадат, дори за малко. Казах си нищо, след това ще си я взема, за да я погреба, както е редно да изпратиш близък човек. Но когато попитах какъв е редът, разбрах, че и това няма как да стане. Щом бебето се води мъртвородено и няма акт за раждане, не може да му се издаде и смъртен акт. А без смъртен акт не мога да го погреба. За властите тя е просто биологичен отпадък и толкова. Опитах чрез разни познати, но отново ударих на камък. Отпадък. Не просто моето мътво бебе, а някакъв боклук.

Накрая се отказах, не бях в състояние да се боря със системата.

На годишнината от раждането й посадихме в градината едно дръвче и в корените му сложих малката шапчица, която бях пазила толкова време. Единственият ми спомен от нея. И изведнъж се почувствах по-добре. Сега вече имах нещо като гроб, нещо като място, където лежи част от нея, макар и символична. Кътче, което да посещавам.

Защо нещата трябва да са по-трудни, отколкото е необходимо? Защо да не можем да изпратим децата си както трябва, пък макар и съществували само няколко месеца в утробата ни? Така и не разбрах….

“…Не го помилвах, не го запечатах в съзнанието си…”

С решението да бъда приведена спешно за операция, видях, че има хора на които им пука за живота на другите. Но дотолкова, че просто изпълниха мисията си да спасят живота на майката. Единственият проблем в моя случай беше, че се възползваха от оперирания ми корем като предтекст, че не мога да видя детенцето си. Роди се живо и си има ЕГН, но въпреки това отказаха да ми го покажат. Поискаха таткото да го види. Самият факт, че наредиха кой каква нужда и роля ще изиграе в случая в раздялата с нашето детенце, е много травмиращ. И за двама ни. За мен, че не го видях, не го докоснах, не го помилвах, не го запечатах в съзнанието си. За таткото, че без подготовка го метнаха да види едно омотано в тръби малко човече, което вече не беше сред живите. Аз все още не мога да се примиря с този факт, таткото все още не може да се отърси от спомена и не говори по въпроса.